За какво съжаляваме най-много? – според Катрин Шулц, която в презентацията си на ТЕД със заглавие “Не съжалявайте, че съжалявате”, цитира конкретно изследване, се оказва, че на първите две места са образованието (32%) и кариерата (22%). Иска ни се да сме извлекли повече ползи от образованието си. Иска ни се да сме учили нещо друго. Иска ни се да сме направили друга кариера, и т.н.
Състоянието на съжаление е неприятно и мъчително. Затова е нормално да се опитваме да намалим вероятността да имаме повод за съжаление. Този стремеж, обаче, може да ни направи по-малко активни. Когато страхът от изпитване на съжаление (респективно – страхът от правене на грешки) е прекомерно голям – фокусът ни може да се измести от това да мислим за възможностите, върху това да се взираме в негативния изход (и шанса да съжаляваме един ден) и така да блокираме изцяло правенето на избори, за да избегнем същия този риск.
В тези случаи, или не взимаме решение и оставаме в нехаресваното, но добре познато ни положение, или взимаме прибързани, принудителни решения, сякаш продиктувани от обстоятелствата, които след това “на воля” да обвиняваме.
Как да променим тази ситуация и да станем по-освободни от страха от съжаление в изборите си и да намираме сили да променяме нехаресваните обстоятелства в нея?
Можем да започнем с повишаване на възможностите ни за справяне със съжаленията, които е възможно да възникнат от бъдещи наши действия и избори:
1. Да установим как ние гледаме на съжаленията и да научим как да се справяме с тях – тук ще помогне споменатата по-горе презентация. От нея ще узнаете:
– какви са етапите на едно съжаление: отричане (бягане от проблема); недоумение (как съм могъл/могла) – отчуждение от онази част от нас, която е взела решението; самонаказване;
– с какво ни помага изпитването на това състояние;
– как да смекчим тежестта му и да излезем от него.
2. Да променим (при необходимост) отношението си към съжаленията (и правенето на грешки) – така ще намалим или напълно избегнем изпитването на това чувство, въпреки че имаме “основания”.
Например, ако поддъраме нагласата “всяко зло за добро”, “всяка стъпка е част от личния ми път и без нея не бих била това, което съм”, “ненаправеният избор може да изглежда привлекателен, но не е ясно какво съм си спестила” – това последното, между другото, го ползвах често, когато изпускам влак, автобус, а веднъж – когато ни се провали пътуване със самолет…
За някои неща със сигурност не се обвиняваме – може да пренесем това отношение и в останалите аспекти – едва ли някой от нас, от позицията на “висотата” на възрастта си, се самообвинява за това, че е ползвал и четирите си крайника за придвижване, вместо “правилния” избор – само по-дългите два крайника. С това разбиране можем да се отнасяме и към себе си от всеки един минал момент. Ние непрекъснато “растем” – физически, ментално, емоцинално, духовно…
3. Да поемем истински отговорност за действията си към дадения момент – това би имало два много конструктивни последици:
– поемайки лична отговорност, ще се задействаме. Ще знаем, че няма кой друг и че от нас зависи какво, кога и как да се направи, за да не се стигне до ситуация, заслужаваща съжалението ни по-късно. Това означава, че е много вероятно да се стремим към откриването и извършването на оптималното (всичко, което зависи от нас) към момента – например, да съберем още информация, да се запознаем с различни съвети, да си осигурим лично наблюдение, консултиране и т.н.
– полагането на тези усилия и поемането на отговорност може да ни осигури спокойствието, че сме направили всичко, което е зависело от нас в този момент. Разбира се, няма гаранция, че след време няма да видим повече възможности за отговорното действие. Но ние ще знаем, че в дадения момент сме направили най-доброто и това е по-важното. А и щом след време виждаме повече, това означава, че се развиваме, че добиваме още опит, още по-голяма степен на осмисляне и осъзнаване. Това звучи като добра новина, а не като повод да гледаме назад и да се самообвиняваме, че в “онзи момент” не сме били на днешната си висота.
Какво се случва, обаче, с наличните вече съжаления в живота ни?
1. Често те са причина да не поемаме инициатива за някакви промени – искам, но…; да, ама…; не може, защото вече …
Например – размисли като: “Ще продължа да се занимавам с тази работа, въпреки, че не я харесвам, защото на 18 години направих грешката да избера такава специалност и университет. Няма как да върна времето назад, а и вече не съм “в първа младост”.
2. Миналите съжаления също са извор на понижена самоувереност в това доколко добре правим избори и можем да разчитаме на преценката си.
Често хората, с които правим консултации искат “гаранция”, че изборът им в бъдеще ще продължава да ги удовлетворява – защото са уморени да правят избори, за които след това да съжаляват (и са повярвали, че изборите им винаги ги довеждат до съжаление след време).
Как да се справим с вече съществуващите съжаления в живота ни? Бих ви препоръчала първо да поработите върху отношението си към съжаленията като изчетете написаното дотук и изгледате филмчето на ТЕД. След това можете да се насочите към миналите съжаления като ползвате следните стъпки, за да преосмислите някои от най-силните си съжаления.
Подберете:
1. Да фиксираме нещата, които не харесваме и искаме да са различни (съжаляваме за тях).
2. Да помислим и вземем решение кои от тях искаме да променим (променяйки тях или обстоятелствата, свързани с тях).
Променете или Приемете и Подобрете:
3. Да помислим как можем да проеменим нещата, за които съжаляваме (ако са обратими). За тези, които не можем да променим – да помислим как да приемем като ги “омекотим” с нещо друго – тук фокусът е върху измисляне на идея и върху работа с отношението ни към нещото, за което съжаляваме.
Ето ви един пример – аз още съжалявам, че като дете избрах балета, вместо пианото. Но компенсирам избора си, който съм направила на пет годинки с това, че започнах да ходя на учител по пиано сега. А освен това, съм фиксирала една мечта към бъдещето ми – когато се “пенсионирам” в хола ни ще има пиано, на което ще свиря заедно с внуците си. Е, пианото вече е факт. Децата също 🙂
4. Да ползваме външен ресурс (при необходимост, липса на идеи) за това да измислим как да направим промяната – форуми, блогове, въобще всякакви форми на споделяне по подобен проблем, които можем да открием от интернет търсачките; приятели, консултанти, психолози, коучъри, ментори и т.н.
Простете:
5. И накрая, както казва дамата от ТЕД – важно е да си прощаваме, защото всяко съжаление означава, че следващия път ще изберем нещо по-добро, защото сме го видяли, усетили и вече знаем.
Време е за вашия списък със съжаления…