сър Кен Робинсън за образованието, 1 част

Karea-blog-Ken-Robinson_Education-1

Сър Кен Робинсън прави забавна и дълбоко мотивираща теза за създаването на образователна система, която подхранва (вместо да подтиска) творчеството.

Можете да гледате презентацията и коментарите към нея по-долу или директно на страницата на TED.

Ето го и пълният тест от презентацията:

Добро утро. Как сте? Страхотно е, не мислите ли? Просто съм разтърсен от всичко. Всъщност, тръгвам си. Имаше три теми представени на конференцията, които са свързани с това, за което искам да говоря. Първо е изключителното доказателство за човешкото творчество, което видяхме във всички презентации, както и във всички хора тук. Разнообразието, a и обхвата му. Второто е това, че си нямаме идея какво ще се случи в бъдеще. Нямаме идея как биха могли да се развият нещата.

Интересувам се от образованието — всъщност откривам, че всеки има интерес в образованието. Не мислите ли? Намирам следното за много интересно. Ако сте канен на вечеря някъде и кажете, че работите в образованието — всъщност, вие не сте често канен на вечери, честно, ако работите в образованието. Просто не ви търсят. И любопитно защо, никога не ви канят повторно. Странно ми е. Но ако все пак сте, и кажете на някой, нали те ви питат “Какво работите?” и вие кажете, че работите в образованието, виждате как те пребледняват. Казват си “О Боже, защо на мене? Единствената ми свободна вечер за цяла седмица.” Но ако попитате за тяхното образование, Те ви приковават с поглед към стената. Защото това е едно от нещата, които остават отпечатани в нас, нали? като религията, парите и други неща. Имам голям интерес към образованието и мисля че всички имаме. Длъжни сме да имаме огромен интерес. Отчасти, защото образованието би трябвало да ни откара в бъдещето, което не можем да схванем. Ако се замислите, децата, които започват училище тази година ще се пенсионират през 2065. Никой няма идея — въпреки експертизите, представени през последните 4 дни — как ще изглежда светът след 5 години. А ние трябва да ги обучим за това бъдеще. Така че непредвидимостта, мисля си, е невероятна.

И третата част от това е, че всички се съгласихме, въпреки всичко, за изключителния капацитет, който децата притежават — техния потенциал за нововъведения. Например Серена снощи беше чудна, нали? Просто виждайки какво може да прави… И тя беше изключителна, но мисля че не е, така да се каже, изключителна в сравнение с останалите деца. Тя представлява личност, с изключителна отдаденост, която е открила таланта си. Аз твърдя, че всички деца имат огромни таланти. И ние ги прахосваме доста безмилостно. И така искам да говоря за образованието искам да говоря също за творчеството. Аз твърдя, че творчеството днес е също толкова важно, колкото и грамотността и ние трябва да го третираме със същия приоритет. Това беше всичко, между другото, Много ви благодаря. И така… остават 15 минути. Добре, аз съм роден… не.

Наскоро чух една чудесна история — обичам да я разказвам — за едно малко момиченце, което имало час по рисуване. Тя била на 6 години, седяла си в дъното и рисувала. И учителката разказва, че това момиченце рядко внимавало, но този час била много внимателна. Учителката била изумена, отишла при нея и попитала, “Какво рисуваш?” и момиченцето казало, “Рисувам портрет на Бог.” А учителката казала, “Добре, но никой не знае как изглежда Бог.” И момиченцето казало, “След минутка ще знаят.”

Когато синът ми беше на 4 в Англия — всъщност, за да съм честен, той беше на 4 навсякъде. Ако трябва да съм стриктен, където и да отидеше той беше на 4 в тази година. Той участва в пиесата “Рождество”. Помните ли историята? Не, беше голяма. Беше голяма история. Мел Гибсън направи продължението. Може би сте го гледали: “Рождество 2”. Но Джеймс получи ролята на Йосиф, и ние бяхме развълнувани от това. Считахме, че това е една от главните роли. Наоколо беше пълно с хора с тениски: “Джеймс Робинсън Е Йосиф!” Той нямаше реплики, но нали знаете сцената, когато 3-мата мъдреци идват. Те идват, носейки дарове и те носят злато, тамян и смирна. Това наистина се случи. Седяхме и гледахме и мисля, че те се пообъркаха, защото после говорихме с малкото момченце и казахме, “Как е добре ли си?” и то каза “Да, защо? Нещо има ли?” те просто се размениха, мисля че това беше. Както и да е. Трите момченца излязоха на сцената — 4-годишни дребосъци със хавлии на главите си — И поставиха кутиите на земята, първото момче каза: “Нося ти злато.” Второто момче каза: “Нося ти смирна.” А третото каза: “Франк праща това.”

Общото между тези истории е, че децата ще се възползват от възможността. Ако те не знаят, просто ще измислят нещо. Нали така? Те не се страхуват да сгрешат. Не искам да кажа, че да сгрешиш е същото като да си творец. Това, което знаем е, че ако не сме готови да сгрешим никога няма да измислим нещо оригинално. Ако не сме готови да сгрешим. И докато станат възрастни, повечето деца губят тази си способност. Страх ги е да сгрешат. И впрочем, така управляваме и компаниите си. Стигматизираме грешките. И сега ръководим националните образователни системи, където грешките са най-лошото нещо, което можеш да направиш. И резултатът е, че обучаваме хората да загубят творческите си способности. Веднъж Пикасо казал следното. Той казал, че всички деца са родени артисти. Проблемът е да останеш артист, докато растеш. Страстно вярвам в това, че ние не растем към творчеството, а израстваме извън него. Или по-скоро ни образоват извън него. Е, защо е така?

Аз живях в Стратфорд на Ейвън до преди 5 години. Всъщност ние се преместихме от Стратфорд в Лос Анджелис и можете да си представите що за гладка промяна беше това. Всъщност, живяхме в местността Снитърфилд, малко извън Стратфорд, което е мястото, където бащата на Шекспир е бил роден. Бяхте ли поразени от нова мисъл? Аз бях. Не сте си мислили, че Шекспир е имал баща, нали? Нали? Защото не сте си представяли Шекспир като дете, нали? Шекспир на 7? Никога не съм си го представял. Искам да кажа, той все някога е бил на 7. Бил е в часа на някой по английски, нали? Колко досадно ли е било това? “Старай се повече!” Баща му като го е пращал в леглото — му казва на Шекспир, “Хайде марш в леглото,” на Уилиям Шекспир, “и остави този молив. И спри да говориш по този начин. Смущаваш всички.”

Както и да е… Преместихме се от Стратфорд в Лос Анджелис, и искам само да вметна по повод на преместването… Синът ми не искаше да идва. Имам две деца. Той е на 21 сега; дъщеря ми е на 16. той не искаше да идва в Лос Анджелис. Харесваше му идеята, но си имаше приятелка в Англия. Това беше любовта на живота му, Сара. Познаваха се от месец. Забележете, празнуваха 4-тата си годишнина, защото това е дълъг период когато си на 16. Както и да е, той беше страшно разстроен в самолета, и каза, “Никога няма да намеря момиче като Сара.” И ние бяхме много щастливи от това, честно казано, защото тя беше главната причина да напуснем страната.

Но нещо ви шокира като отидете в Америка и когато пътувате около света: Всяка образователна система на земята има същата йерархия в предметите. Всяка една. Независимо къде отидете. Ако сте си мислели, че са различни — не са. Най-горе са математиката и езиците, след това хуманитарните и най-долу изкуствата. Навсякъде на Земята. И също така във всяка система, има йерархия в изкуствата. Рисуване и музика са на по-високо ниво отколкото театъра и танците. Няма образователна система на планетата, където да се преподават танци на децата всеки ден така както се преподава математика. Защо? Защо не? Мисля, че това е твърде важно. Мисля, че математиката е важна, но също са и танците. Децата танцуват постоянно ако имат възможност, всички го правим. Всички имаме тела, нали? Да не съм пропуснал нещо? Това, което се случва е, че когато децата растат, ние ги обучаваме прогресивно от кръста нагоре. И се фокусираме върху главите им. И леко на една страна

Ако посетите образованието като извънземно, и попитате “За какво служи общественото образование?” Мисля, че ще трябва да заключите — ако погледнете резултата, кой наистина успява в това, кой прави всичко както трябва, кой обира всичките пчелички, кои са победителите — мисля, че достигате до заключението, че целта на общественото образование навсякъде по света е да създава университетски професори. Нали? Това са хората, които излизат на върха. И аз бях един от тях, така че ето. Аз харесвам университетските преподаватели, но знаете ли, те не трябва да са ни мерило за всяко човешко постижение. Те са просто форма на живот, друга форма на живот. Те са доста любопитна форма на живот, и казвам това със съпричастност към тях. Любопитен факт за професорите в моя опит — не всички, но повечето — живеят в главите си. Живеят там горе и леко на една страна. Те са безтелесни, в почти буквален смисъл. Те гледат на тялото си като начин на транспорт за главите си, не мислите ли? Това е начин да си карат главите на срещи. Между другото, ако искате доказателство за изживявания извън тялото, между другото, отидете на конференция на доценти академици, и по-точно отидете на партито последната вечер. И там ще го видите — възрастни мъже и жени да се гърчат безконтролно, извън ритъма, чакайки само да свърши, за да се приберат и да напишат статия за това.

Образователната ни система е продукт на идеята за академичната кадърност. И за това си има причина. Цялата система била изобретена — когато по света тогава реално не е имало обществено образование преди 19-ти век. Те били създадени за да срещнат изискванията на индустриализма. И йерархията на системата е основана на две идеи. Номер едно, че най-потребните кадри за работа са на върха. Така че като сте били дете в училище, вие сте били любезно отклоняван от неща които ви харесват, с обяснението, че вие никога няма да си намерите работа, правейки това. Прав ли съм? Стига се занимава с музика, няма да ставаш музикант; не рисувай, няма да станеш художник. Мил съвет — но в днешни дни дълбоко погрешен. Целият свят е обзет от революция. Второто нещо е академичната кадърност, която наистина доминира нашето мнение за интелигентността, защото университетите са създали системата по свой образ и подобие. Ако се замислите, цялата система на общественото образование по света е дълъг процес на университетски прием. И следствието е, че много талантливи, брилянтни, творчески хора мислят, че не са, защото нещото, на което са били добри в училище, не е било ценено, а всъщност е било набедявано. И мисля, че не можем да си позволим да продължаваме така.

Според Юнеско, през следващите 30 години, по цял свят през образователните системи ще минат повече хора, отколкото от началото на историята. Повече хора, и причината е съвкупността от всички неща, за които се говори тук — технология, и нейният трансформиращ ефект върху работата, демографията и огромния растеж на населението. Изведнъж дипломите не струват нищо. Прав ли съм? Когато аз бях студент, ако имахте диплома, имахте и работа. Ако нямахте работа, то е защото не сте искал работа. И честно казано, аз не исках работа. Но сега деца с дипломи често се прибират в къщи и продължат да играят видео игри, защото имат нужда от магистратура, а преди за работата се искаше бакалавър, а сега имаш нужда от докторантура за другата. Това е процес на академична инфлация. И означава, че цялата структура на образованието се мести под краката ни. Ние трябва радикално да премислим нашият поглед върху интелигентността.

Знаем три неща за интелигентността. Първо, тя е разнообразна. Мислим за света по всички начини, по които го усещаме. Мислим визуално, мислим със звук, мислим кинестетично. Мислим в абстрактни термини, мислим в движение. Второ, интелигентността е динамична. Ако погледнете върху взаимодействията в човешкия мозък, както чухме вчера от множество презентации, интелигентността е учудващо интерактивна. Частите на мозъка не са разделени в отдели. Всъщност творчеството — което аз дефинирам като процеса да имаш оригинални идеи със стойност — се проявява по-скоро чрез взаимодействие на различни начини за виждане на нещата.

Мозъкът е умишлено — между другото има един сноп от нерви, който свързва двете полукълба на мозъка, наричан “мазолесто тяло”, и е по-дебело при жените. Следвайки Хелън от вчера, мисля, че това е причината жените да са по-добри във вършенето на много неща наведнъж. Защото наистина сте, нали така? Има множество изследвания, но го знам от личен опит. Когато жена ми готви вкъщи — което не е много често, за щастие. Но знаете ли, тя прави — ама тя е добра в някои неща — но яко тя готви, междувременно говори с хора по телефона, говори на децата, боядисва тавана, прави операция на сърцето между другото. Ако аз готвя, вратата е затворена, децата са вън, телефона е на мястото си. Ако тя влезе, аз се изнервям. Казвам ѝ, “Тери, моля те, мъча се да изпържа яйце. Остави ме на мира.” (Смях) Знаете ли онази стара философска мисъл, ако дърво падне в гората и никой не го чуе, случило ли се е това? Помните ли стария кестен? Скоро видях страхотна тениска, на която пишеше, “Ако мъж си говори сам в гората и никоя жена не го чуе, той пак ли греши?”

И третото нещо за интелигентността е, че тя е различна. В момента пиша нова книга, казва се “Епифани” (“Богоявление”), която е базирана на редица интервюта с хора за това как те са открили техния талант. Запленен съм от това как хората са реализирали таланта си. В началото бях подтикнат от разговор с една прекрасна жена, за която може би повечето хора не са чували. Казва се Джилиан Лин, чували ли сте за нея? Някои са. Тя е хореограф и всеки знае работата ѝ. Правила е “Котките” и “Фантома на операта.” Тя е чудесна. Бях в ръководството на Английския кралски балет, в Англия, както можете да видите. Както и да е, веднъж обядвах с Джилиан и я питах, “Джилиан, как така стана танцьорка?” И тя каза било интересно, когато била в училище, била много безнадежден случай. Училището, през 30-те, писали писмо на родителите ѝ в него, “Ние мислим че Джилиан има сериозен проблем с ученето.” Не можела да се концентрира, въртяла се. Мисля си, че сега биха казали че имала СДВХ. Нали така? Но това било през 30-те, и СДВХ, още не било измислено по това време. Не е било възможно състояние. Хората не знаели, че могат да имат нещо такова.

Както и да е, тя отишла при специалист. Така, в кабинет с дъбова ламперия, и била там с майка си, и била поставена да седне на един стол в края, и в продължение на 20 минути тя си седяла на ръцете, докато доктора говорел с майка ѝ за всички проблеми, които Джилиан имала в училище. И най-накрая — защото тя притеснявала другите деца, винаги закъснявала с домашните и т.н. малко детенце на 8 — накрая доктора седнал до Джилиан и казал, “Джилиан, изслушах всичко, което майка ти ми каза, и трябва да ѝ поговоря насаме.” Той казал, “Стой тук, няма да се бавим, ей сега се връщаме.” Излезли и я оставили. Но на излизане, той пуснал радиото, което било на бюрото му. И когато те излезли от стаята, той казал на майка ѝ: “Само стойте и я гледайте.” И в момента, в който те излезли от стаята, каза тя, тя станала на крака и започнала да танцува. Те я гледали няколко минутки и доктора се обърнал и казал на майка ѝ: “Г-жо Лин, Джилиан не е болна, тя е танцьорка. Заведете я в училище по танци.”

Аз я питах, “И какво стана?” Тя каза, “Ами тя така и направи. Не мога да ти опиша, колко чудесно беше. Влязохме в залата и беше пълно с хора като мен. Хора, които не можеха да седят на едно място. Хора, които трябваше да се движат, за да мислят.” Хора, които трябваше да се движат, за да мислят. И те се занимавали с балет, степ, джаз, модерни, съвременни танци. Била и на прослушване за Кралското Балетно Училище, станала солистка и имала чудесна кариера в Кралския Балет. После се дипломирала от Кралското Балетно Училище и основала нейна собствена фирма — Танцовата компания на Джилиан Лин — и се срещнала с Андрю Лойд Уебър. Станала е причина за някои от най-успешните музикално театрални продукции в историята, доставила е удоволствие на милиони и е също мултимилионерка. Някой друг може би щеше да и предпише лекарства и да ѝ каже да се успокои.

Сега, мисля… Ето какво е заключението според мен: Ал Гор говори онази вечер за екологията и за революцията, която Рейчъл Карсън започнала. Вярвам, че нашата единствена надежда за бъдещето е да приемем нова концепция за човешка екология, такава, чрез която ние ще преправим нашата представа за богатството на човешкия потенциал. Нашата образователна система ни е минирала мозъците по същия начин, по който ние дълбаем земята, за да извлечем определени суровини. И за в бъдеще това няма да ни е от полза. Трябва да преосмислим основоположните принципи, по които ние обучаваме децата си. Имаше един чудесен цитат на Джонас Салк, който казва: “Ако всички насекоми изчезнат от лицето на земята, до 50 години всякакъв живот на земята ще загине. Ако всички хора изчезнат от земята, след 50 години живота на земята ще процъфти.” И той е прав.

Тук на TED ние честваме дарът, който е човешкото въображение. Трябва да внимаваме сега да използваме този дар мъдро и да предотвратим някои от сценариите, за които говорихме. И единствения начин, по който можем да го направим, е да видим творческият ни потенциал като богатството което е, и да видим децата си като надеждата която са. И нашата задача е да обучаваме цялото им същество, така че да могат да посрещнат това бъдеще. Между другото — ние може да не видим това бъдеще, но те ще го видят. И нашата работа е да помогнем да направят нещо от него. Много ви благодаря!

споделете тази публикация
Share