сър Кен Робинсън за образованието, 2 част

Karea-blog-Ken-Robinson_Education-2

В това трогателно, забавно продължение на своя легендарна лекция от 2006-та, сър Кен Робинсън прокарва тезата за радикална смяна от стандартизирани училища към лично обучение – чрез създаването на условия, при които естествените таланти на децата могат да разцъфнат.

Можете също да гледате презентацията и коментарите към нея по-долу или директно на страницата на TED.

Ето го и текстът от презентацията:

Бях тук преди четири години, и си спомням, че тогава лекциите не се качваха онлайн; а мисля, че ги даваха на TEDстърите в кутия, кутия с DVD-та, които те да сложат на рафтовете си, където са и сега.

И всъщност Крис ми се обади седмица след като изнесох лекцията си, и каза, “Ще започнем да ги слагаме онлайн. Може ли да сложим твоята онлайн?” И аз казах, “Разбира се.”

И четири години по-късно, както казах, тя е гледана от четири… Ами, сваляна е четири милиона пъти. Така че предполагам, това може да се умножи по 20 или нещо за да получите броя на хората, които са я гледали. И както Крис казва, има глад за клипове с мен.

 … не усещате ли?

Така, цялото това събитие е сложно наслагване да направя още една за вас, така че ето я.

Ал Гор говори на ТЕД конференцията, на която аз говорих преди четири години и разказа за кризата в климата. И аз се позовах на това в края на моята лекция. Така че искам да продължа от там, защото честно имах само 18 минути. Така че, както казвах…

Виждате ли, той е прав. Искам да кажа, че очевидно има голяма криза в климата. И мисля, че ако някой не го вярва, трябва да излиза по-често. Но вярвам, че има и втора криза на климата, която е толкова жестока, има същите източници, и с която трябва да се справяме със същата спешност. И искам да кажа с това — можете да кажете, между другото, “Виж, добре съм си. Имам си една климатична криза; Наистина не ми трябва втора.” Но това не е криза на естествени ресурси, Въпреки че вярвам, че тя е истинска, но е криза на човешки ресурси.

И вярвам, че из основи, както много лектори казваха през последните два дни, ние използваме много лошо нашите таланти. Прекалено много хора прекарват целия си живот, без истинско чувство за това какви са талантите им, или дали имат някакви въобще. Срещам се със всякакви хора които не мислят, че са наистина добри в каквото и да било.

Всъщност, аз някакси разделям света на две групи сега. Джереми Бентъм, великия ютилитарен философ, веднъж адресира този аргумент. Той каза, “Има два вида хора на света, тези, които разделят света на два вида и такива, които не го правят.” Ами, аз го правя.

Срещам се с всякакви хора, които не се радват на това, което правят. Те просто преминават през живота си, свикнали с това. Те не намират голямо удоволствие от това, което правят. Те го търпят, вместо да му се радват и чакат почивните дни. Но също така срещам хора, които обичат това, което правят и не могат да си представят да правят нещо друго. Ако им кажете, “Не прави това повече,” те ще се чудят за какво им говориш. Защото не става въпрос какво правят, а кои са. Те казват, “Но това съм аз, знаеш ли. За мен ще е глупаво да изоставя това, защото то говори на моята истинска същност.” И това не е вярно за достатъчно хора. Всъщност, за съжаление, мисля си че това е малцинство.

И мисля, че има много възможни обяснения за това. И високо над всички е образованието, защото образованието, по определен начин, измества твърде много хора от техните естествени таланти. А човешките ресурси са като естествените ресурси; те често за заровени дълбоко. Трябва да ги търсите. Те не просто лежат на повърхността. Трябва да създадете обстоятествата, при които да се покажат. И може би си представяте образованието да е начина, по който това да се случва. Но твърде често, не е. Всяка образователна система в света се реформира в момента. И това не е достатъчно. Реформата вече е безполезна, защото това просто ще е подобряване на счупен модел. Това, което ни трябва — и думата беше използвана много пъти, през последните няколко дни — не е еволюция, а революция в образованието. Това трябва да бъде преобразено в нещо друго.

Едно от истинските предизвикателства е да се въведат нововъведения в основите на образованието. Нововъведенията са трудни защото означават да правиш нещо, което хората не намират за лесно през повече време. То означава да предизвикваш неща, които приемаме за даденост, неща, които мислим за очевидни. Големият проблем за реформа или трансформация е тиранията на здравия разум, неща, които хората мислят, “Ами, не може да бъде направено по друг начин, защото така се прави.”

Наскоро се натъкнах на страхотен цитат от Ейбрахам Линкълн, който си мисля, че ще ви е приятно да цитирам в този момент. Той е казал това през декември 1862 на втората годишна среща на Конгреса. Трябва да поясня, че нямам представя какво се е случвало тогава. Ние не преподаваме история на Америка във Великобритания. Ние я подтискаме. Нали знаете, това е нашата политика. Така че, без съмнение, нещо впечатляващо се е случвало през декември 1862, което американците сред нас ще знаят.

Но той казал това: “Догмите на тихото минало са неадекватни на бурното настояще. Моментът е силно затрупан в затруднение и ние трябва да се издигнем с момента.” Обожавам това. Не да се издигнем към него, а да се издигнем със него. “Докато случая е пресен, ние трябва да помислим наново и да действаме наново. Ние трябва да се освободим от оковите и тогава ще спасим държавата си.”

Обожавам тази дума, “да се освободим от оковите (disenthrall).” Знаете ли какво означава? Че има идеи, към които всички ние сме оковани, които просто приемаме за даденост като естествената подредба на нещата, на тяхното състояние. И много от нашите идеи са били формирани, не за да посрещнат обстоятелствата на този век, а да се справят с обстоятелствата на предишни векове. Но нашите умове са все още хипнотизирани от тях. И ние трябва да се освободим от оковите на някои от тях. Сега, това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Много е трудно да знаеш, между другото, какво приемаш на готово. И причината е, че го приемаш наготово.

 Така че нека ви питам нещо, което може би приемате на готово. Колко от вас тук са над 25 години? Това не е което мисля, че приемате на готово. Сигурен съм, че сте запознати с това вече. Има ли хора тук, под 25 години? Страхотно. Сега, тези над 25, можете ли да вдигнете ръка, ако носите ръчен часовник? Сега, това са доста от нас, нали така? Питайте зала, пълна с тинейджъри същото нещо. Тинейджърите не носят ръчни часовници. Нямам предвид, че не могат или не им е разрешено, те просто често избират да не го правят. И причината е, виждате ли, че ние сме израстнали в култура преди цифровата, тези от нас над 25, И така за нас, когато искаме да знаем часа, трябва да носим нещо, което да ни го показва, Децата сега живеят в свят, който е цифров, и времето, за тях е навсякъде. Те на намират причина да правят това. И между другото, вие също няма нужда да го правите; просто сте свикнали винаги да го правите и продължавате да го правите. Дъщеря ми никога не носи часовник, дъщеря ми Кейт, която е на 20. Тя не вижда смисъла. И както ми казва, “Това е устройство с една функция.” “Колко куцо е това?” И аз казвам, “Не, не, то показва и датата, също така.” “Има няколко функции.”

Но виждате ли, има неща в образованието, към които сме приковани. Нека да ви дам няколко примера. Един от тях е идеята за линейност, че започва от там и ако преминете през пътеката, ако направите всичко правилно, накрая ще бъдете осигурени за остатъка на живота си. Всички, които говориха на TED ни казаха безусловно, а понякога и изрично, друга история, че живота не е линеен, а е органичен. Ние създаваме нашите животи симбиотично, докато изследваме талантите си в отношениe към обстоятествата, които ни помагат да създаваме за себе си. Но нали знаете, ние сме станали обсебени от този линеен разказ. И вероятно кулминационната точка на образованието е да влезем в колеж. Мисля, че сме обсебени от идеята да вкарваме хора в колежа, в определени колежи. Нямам предвид че не трябва да се ходи в колеж, но не всеки има нужда, нито всеки трябва да отиде сега. Може би да отидат по-късно, не веднага.

И аз наскоро бях в Сан Франциско за подписване на книги. Имаше един мъж, който си купи книга, той беше в трийсетте. И аз попитах, “С какво се занимавате?” И той отговори, “Пожарникар съм.” И аз попитах, “Откога си пожарникар?” Той каза, “Винаги, винаги съм бил пожарникар.” И аз попитах, “Ами, кога решихте?” Той каза, “Като дете.” Той каза, “Всъщност, това беше проблем за мен в училище, защото в училище, всеки искаше да е пожарникар.” Той каза, “Но аз исках да бъда пожарникар.” И той каза, “Когато бях в последната си година в училище, учителите ми не го приемаха на сериозно. Имаше един учител, който не го приемаше на сериозно. Той каза, че пропилявам живота си ако това е всичко, което искам да правя с него, че трябва да отида в колеж, трябва да стана професионалист, че имам голям потенциал, и погубвам таланта си, за да го направя.” И той каза, “Това беше унизително защото той го казваше пред целия клас и аз наистина се чувствах ужасно. Но аз исках това и веднага, след като завърших училище, кандидатствах в пожарната и бях приет.” И той каза, “Знаеш ли, мислех си за този мъж наскоро, само преди няколко минути, докато говорехте, за този учител,” той каза, “защото преди шест месеца, аз спасих живота му.” Той каза, “Той беше в автомобилна злополука, аз го извадих от нея, реанимирах го, и спасих и живота на жена му също така.” Той каза, “Мисля, че мнението му за мен сега е по-добро.”

Знаете ли, за мен, човешките общности зависят от разнообразни таланти, а не от единична концепция за способност. И в сърцето на нашето предизвикателство — В сърцето на предизвикателството е да реконструираме нашия усет за способност и за интелект. Това линейно нещо е проблем.

Когато пристигнах в Лос Анжилис преди около девет години, Намерих политическа декларация много добронамерена, която гласеше, “Колежа започва в детската градина.” Не, не започва. Не започва. Ако имахме времето, можех да навлезна в това, но го нямаме. Детската градина започва в детската градина. Един мой приятел ми каза веднъж, “Знаеш ли, три-годишно дете не е на половина шестгодишно.” Те са на три.

Но както ние току-що чухме в последната сесия, има такава конкуренция да се влезне в детска градина, да се влезне в правилната детска градина, че хората биват интервюирани за това на три. Децата седят пред неубедени панели, нали знаете, с техните резюмета, прелистващи и казващи, “Ами, това ли е?” “Бил си на света от 36 месеца и това ли е всичко?” “Не си постигнал нищо. Прекарал си първите шест месеца в сучене на кърма, така както аз го виждам.” Виждате ли, това е безобразно като концепция, но привлича хора.

Другият голям въпрос е съответствието. Ние сме изградили образователните си системи на модела на бързата храна. Това е нещо, за което Джейми Оливър говори онзи ден. Знаете ли, има два модела за осигуряване на качеството в кетъринга. Единия е бързата храна, където всичко е стандартизирано. Другият са неща като ресторантите Загат и Мишлин, където всичко не е стандартизирано, а приспособено към местните условия. И ние сме се продали в модел за бърза храна в образованието. И това обеднява нашите души и енергия така, както бързата храна изчерпва физически тялото ни.

Мисля, че трябва да разпознаем няколко неща тук. Едното е, че човешкия талант е изключително разнообразен. Хората имат много различни способности. Наскоро разбрах, че като дете съм получил китара, по същото време, когато и Ерик Клептън е получил първата си китара. Както знаете, тя проработи добре за Ерик, това искам да кажа. По някакъв начин, не проработи за мен. Не можах да накарам това нещо да работи без значение колко често и колко усилено удрях по него. То просто не работеше.

Но не е само това. Става въпрос за страст. Много често, хората са добри в неща, за които истински не ги е грижа. Става въпрос за страст, и какво развълнува духа и енергията ни. И ако правите нещото, което обичате да правите, това в което ви бива, времето поема по напълно различен път. Жена ми наскоро завърши роман, и аз мисля, че е страхотна книга, но тя изчезва за дълги часове. Вие знаете това, ако правите нещо, което обичате, усещате един час като пет минути. Ако правите нещо, което не резонира с душата ви, пет минути се разтеглят в час. И причината, за това че толкова много хора напускат образованието е защото то не храни душите им, не храни енергията им или тяхната страст.

Така че аз мисля, че ние трябва да сменим метафорите. Ние трябва да излезем от това, което сега всъщност е индустриялен модел на образование, промишлен модел, който е базиран на линейност, на съответствие и групиране на хора. Ние трябва да преминем към модел, който е базиран повече на принципите на земеделието. Ние трябва да признаем, че човешкото разцъфване не е механичен процес, а е органичен процес. И не можете да предскажете изхода на човешкото развитие; всичко, което можете да направите е, като фермер, да създадете условията, в които те ще започнат да цъфтят.

Така че, когато гледаме към реформирането на образованието и неговото трансформиране, това не е като клонирането на система. Има страхотни, като KIPPs, това е страхотна система. Има много страхотни модели. Това е до персонализирането към вашите обстоятелства и персонализирането на образованието към хората, които всъщност обучавате. И правенето на това, си мисля че е отговорът на бъдещето защото не става въпрос за мащабирането на ново решение; става въпрос за създаването на движение в образованието в което хората развиват свои собствени решения, но с външна покрепа, базирана на личен курс на обучение.

Сега, в тази зала, има хора, които представляват изключителни ресурси в бизнеса, в мултимедията, в Интернет. Тези технологии, съчетани с изключителни таланти на учители, ни предоставят шанс да революционализираме образованието. И аз ви подканвам да участвате в това защото е жизненоважно, не само за нас, но и за бъдещето на нашите деца. Но ние трябва да променим индустриалния модел към земеделски модел, където всяко училище може да разцъфтява утре. Това е мястото, където децата преживяват живота. Или вкъщи, ако това е мястото, където те изберат да се образоват с техните семейства или с техните приятели.

Имаше много лекции за мечтите през последните няколко дни. И аз исках, много набързо — Бях много трогнат от песните на Натали Мърчант миналата вечер, възстановяваща стари поеми. Исках да ви прочета бърза, много кратка поема от У.Б. Йейтс, който някои от вас може би знаят. Той пише това на своята възлюбена, Мод Гон, и се оплаква от факта че, той не може истински да й даде това, което той си мисли че тя е искала от него. И той казва, “Аз имам нещо друго, но то може да не е за теб.”

Той казва това: “Ако имах дрехи, избродирани в рая, Посипани със злато и сребърно сияние, Сините и бледите и тъмните дрехи от нощ и светлина и полу-светлина, щях да постеля тези дрехи под краката ти; Но, като бедняк, аз имам само мечтите си; И постлах мечтите си под краката ти; Стъпвай леко, защото стъпваш на мечтите ми.” И всеки ден, навсякъде, нашите деца постилат мечтите си под краката ни. И ние трябва да стъпваме леко.

Благодаря ви!

споделете тази публикация
Share